14.-21. Февруари 2015
Къде прекарахме тази година Денят на влюбените? В три държави. Кой друг може са се похвали с такова нещо? Само дето не е за хвалене, тъй като 14 часа бихме път. Естествено, че предпочитахме да останем в Ла тортуга верде, но тъй като всичко вече беше резервирано, се наложи да напуснем това спокойно и красиво място. Толкова ли са влюбени всички в Ел Салвадор? Налага се да проверим дали е така и в Никарагуа. От Ел Куко тръгнахме още в 5:30ч сутринта, оттам по най-бързият начин през Хондурас. "Само" 2 часа натъпкани като кокошки в един микробус, отвън влиза горещ въздух, все едно някой е пуснал сушоара на макс. Границата на Никарагуа- пълен хаос. Не знаеш накъде да тръгнеш, никакви табелки, никакво упътване. След един час и 24$ по-малко в джоба за печатчето, най-после се качихме в автобуса за Леон.
В Леон се оказа, че и никарагуанците празнуват стабилно. Почти всички хостели и хотели бяха пълни, а останалите не ни бяха по джоба. Така че се наложи тримата с Надин да си поделим една стая в Хостал Сентрал, който наистина се намираше само на една пряка от катедралата в центъра на града.
На следващият ден трябваше да открием как да стигнем до летището с обществения транспорт. Това се оказа мноооого трудно. Дори пича в туристическа информация, който подложихме на кръстосан разпит, твърдеше, че от автогарата в Матагалпа трябва да вземем такси, иначе няма как да стигнем до летището. И че за петте години в служба на туристите, никой досега не му бил задавал този въпрос. Айде бе. Но в случай, че наистина трябва да хващаме такси, което се плаща на човек, решихме да си спестим малко разноски, затова на следващата сутри само Нийлс и Надин отидоха да посрещнат Крис. А пътуването до там се оказало много лесно и евтино, а не като трансферите за 50$.
Ето, че вече сме четирима. Най-после се запознахме на живо с Крис, който бяхме виждали досега само през скайп. Радостта ни обаче е двойно по-голяма, защото Крис ни донесе различни вкусотийки от вкъщи, както и моите обувки, които свекърва ми (много мило от нейна страна) му предаде на летището във Франкфурт. Дадохме на Крис няколко дена да се климатизира, сега трябваше да се погрижим да хване малко тен, че е много беличък. Затова се отправихме към плажовете на Понелоя и Лас Пенизас, които са само на 20-на километра от Леон. Всъщност искахме да останем за 2-3 дена, но и тук всичко беше пълно и нямаше никъде свободни стаи. Добре, че стана така, защото на единият плаж нямаше жива душа, а на другият, където бяха повечето от хостелите, не ни хареса. Така че прекарахме един спокоен ден, излежавайки се на плажа и наслаждавайки се на морският бриз, който за съжаление липсва при адската жега на града.
Сега вече няма извинения, че нямам обувки за поход, вулканът Телика ни очаква. Нашият водач Ерик ни взе в 14:00ч от туристическата агенция и след 20 мин. с автобуса поехме пеша. Пътя прилича на чакъл, но е от стара лава, всичко наоколо е покрито с прах и пепел. Включително и ние. Мъкнем и всеки по 3 литра вода, храна, спални чували и палатка, защото ще прекараме нощта в близост до кратера. Надявам се да си струва блъскането. Жега, слънце и нагорнища правят изкачването тежко, пот се лее като изведро. Направо сме скапани и почивките стават все повече и все по-дълги. Затова изпуснахме залеза на слънцето зад вулкана, но поне стигнахме до къмпинга още по светло. Един малък оазис с палми и зеленина. Опънахме набързо палатката и седнахме край лагерният огън за вечеря. След около половин час стана време да видим за какво сме се борили днес. Още няколко метра нагоре и вече сме на ръба на кратера. Огромен облак газ, който мирише на развалени яйца, излиза от гърлото на вулкана и не дава никаква видимост. Вятърър обаче е на наша страна и след като издуха облака на страна, ни разкри червената лава. Невероятно впечатляващо е да седиш на ръба на кратера и да наблюдаваш активен вулкан. Ама и малко страшничко, но това го установихме чак като видяхме снимката, която Ерик направи. Чак сега осъзнахме, че сме на ръба на една бездна...
Будилника се разписука в 5:00ч, време е да посрещнем изгрева на слънцето. Малко по малко започва да се резвиделява и контурите на околността стават все по-ясни. Не знам кое повече ме омайва- вулкана или изгрева на слънцето и красивите цветове на събуждащата се природата. Май комбинацията от двете. Сега вече можем да видим кратера на светло, което е още по-страшничко. Като че ли надникваш в ада...
На връщане ни отне около два часа и въпреки ранният час, вече беше започнало отново да става горещо. Но по пътя ни очакваше една изненада- в една дупка в скалата Ерик откри една малка гърмяща змия. Голяма радост за Нийлс. Знам, че го сърбяха ръчичките да я извади от там, но се радвам че премери риска и се въздържа. В природата важи правилото- гледай, но не пипай.
След малко повече от половин час вече бяхме обратно в хостела, където бяхме оставили багажа си. Как ни се искаше да си ударим по един освежителен и очистителен душ и да изперем дрехите които носехме. Но още един ден в жегата на града ни се стори по-неустоим, отколкото да сме мърляви, затова нарамихме раниците и поехме към автогарата. Следващата ни дестинация е градът Матагалпа, който се намира в планините, където се надяваме да ни поразхлади.
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen