4. - 7. Февруари 2015
Иван беше много мил да ни придружи до автогарата в Гватемала Сити, до която стигнахме с един от "опасните" (заради обири) червени автобуси. От тук се качихме в един директен автобус до границата. А преминаването на границата от Сан Кристобал Фронтера (Гватемала) към Сан Кристобал (Ел Салвадор) беше най-спокойното до сега. Печат излизане, печат влизане, готово. Почти никакви хора и никаква лудница. А няколко метра по-нататък чака и автобуса, който за около час ни отведе до Санта Ана. Свалиха ни някъде в града и оттук трябваше сами да се оправяме. Попитахме няколко човека дали могат да ни упътят и като че ли им бяхме задали двата най-трудни въпроса на света- къде точно се намираме и къде е хостела "Каса верде". А като им бутнахме картата на града под носа, вече нацяло ги ошашавихме. Едно момче, което говореше малко английски, обаче спаси положението и ни даде вярната посока. След около 15 мин. все още не бяхме намерили хостела и Нийлс тръгна сам да го търси, докато аз и Надин чакахме с багажа. След малко той се върна с една радостна и една лоша новина. Радостната беше, че беше намерил хостела и там срещнал отново Педи от Австралия, с който се бяхме запознали в Шела (Гватемала). Лошата беше, че нямали свободни легла за тази нощ. Така че трябваше да прекараме една вечер в хотел Ливингстън, който имаше един огромен паркинг и по-скоро приличаше на мотел или на почасов хотел.
На следващият ден се преместихме в един от най-хубавите хостели, в който сме били досега. Дори можем да твърдим, че Каса верде е най-добрият хостел в Централна Америка. В голямата спалня има само 6 легла и до всяко има поставка за багажа, обувките и хавлията. Всяко легло си има и собствена нощна лампичка и вентилатор. Пътуващите могат да се радват и на две големи и чисти кухни, с пълно оборудване- от нови тигани до блендери и кафемелачки. Отвън можеш да се разхладиш в малкото басейнче, а вечер да седнеш да вечеряш под звездите и да си побъбриш с другите гости. А за да повдигне още повече настроението, собственикът Карлос раздаваше всяка вечер домашно приготвен сладолед. Направо да не ти се иска да излезеш оттук, толкова е уютно и приятно.
Но ще е много жалко да не опознаеш салвадорианците, защото тук срещнахме само мили и любезни хора. Което пък въобще не го очаквахме. Ел Салвадор има лошата слава на една от най-опасните държави в света, което се дължи на криминалните банди и нарко-групировките. За съжаление обикновените хора остават на заден план и имиджът на страната се диктува от черните заглавия във вестниците.
Около Санта Ана има няколко красиви природни забележителности и две от тях са езерото Коатепеке и националният парк на вулканите Санта Ана, Изалко и Серо верде. Ние решихме да се изкачим на Санта Ана и взехме още първият автобус в 7:30ч. Пътуването до там само по себе си е едно красиво преживяване. Минаваме край плантации за кафе и какао, а от време на време се разкрива хубава гледка надолу към езерото. След около два часа стигнахме до входа на парка и още на слизане от автобуса вятърът направо щеше да ни издуха. Беше толкова силен, че не беше възможно да се изкачим до върха на вулкана. Трябваше да изчакаме, дали няма да отслабне, но дори и след час нямаше подобрение. Но за да не си тръгнем дето се вика с празни ръце, момчетата от туристическата полиция решиха да ни позволят слизането до подножието на вулкана Изалко. Ами така и така сме тук, поне да видим този. След няма и половин час бяхме вече долу. Дори тук вятърът беше толкова силен, че трябваше да се катерим на четири крака по черните камъни от лава. След някоя и друга снимчица ни очаква обратният път нагоре. Пуу, като че ли някой беше разтеглил пътя и той беше станал двоен. Добре че едно момиче от Швейцария ми зае маратонките си, тъй като аз се бях разделила с моите преди седмица във Финка Татин. Нейните ми бяха малко големи, но бяха по-добре от моите сандалети.
Все още духаше като за световно, затова ни разрешиха да отидем само до една панорамна точка, откъдето се разкриваше прекрасна гледка върху цялото езеро. След това ни показаха и един хотел, който е бил построен с цел, неговите гости да могат да наблюдават вечер лавата, която излиза от активният вулкан Серо верде. Да ама, вулкана спрял да плюе лава малко преди откриването и от тогава хотелът стои изоставен. Човек не може да прави бизнес с природата.
Колкото и да ни харесва в хостела и Санта Ана, решихме да отидем до градчето Сучитото, което през уикенда се превръща в голям базар на ръчно изработени предмети. Поне така беше описано в нашият пътеводител. На сутринта собственикът на Каса Верде сам ни закара до спирката, въпреки че тя беше само на три пресечки от хостела. В автобуса трябваше да чакаме около 30 мин. докато се накани да тръгне. А през този половин час през него се изнизаха най-малко стотина амбулантни търговеца. Продаваха се храна, напитки, сапуни, самобръсначки, чорапи и какво ли още не. Нашият фаворит е невероятната комбинация 3 в 1- четка за зъби, паста за зъби и чесън... :-).
За отсечката Санта Ана - Сучитото, която е само около 60км ни трябваха 6 часа- прехвърляне тук, чакане там, спиране на всяка керемидка… В последствие се оказа, че сме също толкова бързи/бавни колкото и Том и Алекс, с които се запознахме в Каса верде и които пътуват с колелета. Двамата въртят педалите от април 2014 и са започнали от Орегон, САЩ. Ако някой го вълнува, колко е лесно или трудно да се пътешества с колело, може да надникне в техният блог: http://southbycycle.com
Пристигнали в Сучитото се запитахме къде са всичките хора, които пълнят улиците на това градче през уикенда? Изглежда все едно е неделя и всички са си по къщите. А през седмицата повечето ресторанти и хотели затваряли. Ами, добре че днес е събота, че да видим хора. Градчето е много хубаво- с малки, калдъръмени улички и шарени къщички, някой от които ни напомнят на нашите старобългарски къщи. Както и нашата къща за гости Бела луна. Пообиколихме насам-натам, но от базар нямаше и следа. Само няколко будки пред църквата, които продаваха ръчно изработени украшения и дървени кръстове. И това беше. Хм, нещо май са се объркали тия от пътеводителя. Не че не ни харесва тук, но все пак бихме пътя само заради базара. Иначе можехме да останем един ден по-дълго в Санта Ана.
На следващата сутрин решаваме да слезем на юг към плажа Ел Тунко, тъй като сме малко притиснати от времето- на 17 февруари приятелят на Надин ще пристигне в Никарагуа и до тогава трябва да сме стигнали до там. По пътя към плажа ще спрем в Сан Салвадор, където ще се срещнем с приятелите на Иван, които искат да ни покажат малко от столицата на Ел Салвадор. Вече сме почти 4 месеца в Централна Америка, а това ще е първият път, когато ще видим Тихия океан. Вамос а ла плая!
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen