21.-24. Март 2014
И отново автобусчето потегли с 40 минути закъснение- лаотска точност така да се каже. Вече трябваше да сме свикнали с това, но всеки път се дразнехме. Жалко, че спокойствието на лаотите не е заразно, няма да е лошо да вземем малко от него. И отново серпентини- тези хапчета против повръщане вече ги взимаме като бонбончета. На едно малко момченце обаче не му понесоха завоите и опита му да уцели прозореца се провали и всичко отиде на задната седалка, върху спящото му братче...Поне пътят беше нов този път и ние се придвижвахме бързо, там където правите участъци го позволяваха. След почти 8 часа най-после стигнахме до едно разклонение, където трябваше да слезем, тъй като автобуса продължаваше на изток за Лак Сао, а ние бяхме в другата посока- селцето Бан Кун Кам. От тук взехме едно колективно такси (сорнгтау) и след няма и двайсетина минутки стигнахме селцето. И както винаги отново дискусия с шофьора, който се опита да ни вземе двойно. Започвам наистина да ненавиждам бакшишите.
Селцето се състои от малко или много пет улички и къщите за гости бяха концентрирани на главната и ние бързо се спряхме на къщата за гости Vangphouthong, където бяхме единствените гости. Мястото беше толкова нетуристическо, че даже се радвахме когато видехме други чужденци. Селцето беше обаче добра изходна точка за пещерата Конг Ло.
На следващия ден искахме само да се помотаме из селото, тези дълги пътувания направо ни съсипват- първият ден минава в пътуване, а вторият в отмора от пътуването. Наблизо имаше един водопад и ние решихме да отидем до там. След по-малко от километър по главното шосе, една табела посочваше към шубраците, от където започваше една не много ясна пътечка. Както и да е, тръгнахме по нея, но след няма и 20 мин. стигнахме до задънена улица- пътечката свърши и нямаше и помен от някаква маркировка. Единствената възможност беше да вървим по големите камънаци на попресъхналата река. Но след няколко метра решихме, че животът ни ни е твърде мил, да се мотаме по места, където е възможно все още да има неексплодирали снаряди, за това обърнахме и се върнахме. По точно тръгнахме в другата посока, към един резорт, който рекламираше с хубави снимки и интернет. Мислехме да отидем до там, да пийнем по кафенце и да си проверим електронната поща. 3,5км могат да се окажат доста дълги, особено когато слънцето безмилостно те жули. Стигнахме до едно малко селце, с хубави колибки и станове на верандата, на които жени тъчаха платове. Крави, биволи, малки прасенца и кокошки с пиленца се мотаеха навсякъде. Беше много идилично. А "резортът" се оказа 6 бунгала в хубава градинка из която пасяха крави, а иначе нямаше друга жива душа тук. На връщане спряхме да пийнем по нещо в едно магазинче, където момченцето беше гордо да ни каже цената на английски- голям сладур :-)
На следващия ден бяхме точно в 10:00ч на спирката и се качихме в колективното такси, което щеше да ни отведе до пещерата. Потеглихме точно на време, което много ни учуди, но само за да спрем след 10м, и след още 10м пак и пак. И така от един час път станаха два. По едно време се качиха и няколко монаха, които поделиха с нас сладките неща, събрани по време на сутрешната церемония. На сладостите най-много им се радваше едно бабе, което отваряше вафличка след вафличка и изхвърляше опаковките навън. По важно е пикапа, превърнат в такси да остане чист, отколкото околната среда...
На входа си платихме и след като ни разпределиха водач, се отправихме към пещерата. И...уау, зейналият като гърло вход и езерото пред него са страшно впечатляващи. Какво и е особеното на тази пещера? Дълга е цели 7,5км и през нея минава река, по която можеш да я прекосиш от единия край до другия. А сталактитите бяха драматично осветени в различни светлини. Но най-впечатляващо беше в тунела на пещерата- мрак, от най-черният, осветен само от нашите прожектори. Едно спиращо дъха чувство. На места тунела достига до 100м височина и 60м ширина. И въпреки тези огромни размери те хваща клаустрофобия и те побиват тръпки като си помислиш, че нещо може да се срути и да те затрупа вътре. Бррр...От време на време фантазията ми ми разиграва такива игрички :-). На някой места водата не беше достатъчно дълбока, затова трябваше ние да слезем, докато момчетата издърпваха лодката. След повече от час най-после излязохме от другата страна на пещерата, където се намира едно малко селище и където направихме почивка. Като се огледахме повечето от водачите и лодкарите бяха малки момчета, най-младото може би на 10 години. Няма как, и те трябва да помагат на семействата си. А нашият водач знаеше как да си изкара бакшиша- снимка тук, снимка там, с него или без него ;-). Пътят на обратно мина по-бързо, тъй като този път не спирахме никъде, а и пътувахме по течението. Същото важеше и за колективното такси- никой никъде не се качи и можехме на спокойствие да се наслаждаваме на красивият пейзаж около нас.
Почти щях да забравя да спомена и това дяволско изобретение караоке- със сигурност е било открито от инквизицията, за да може да измъчва колкото се може повече хора наведнъж. Не мога по друг начин да си обясня защо хора, които не могат да пеят си дерат гърлата в микрофона и то цяла нощ. За селяните тук в селцето това беше черешката на тортата за седмицата, която за съжаление продължи през целият уикенд. От петък вечер (когато пристигнахме), цялата събота, до неделя по обяд- а вечерта най-после блаженствена тишина.
Следващата спирка по маршрута ни беше доста на юг и за целта трябваше да пътуваме повече от 14 часа. За това решихме да направим пауза по средата- в града Саванакет и да видим какво има там.
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen