Дон Кон- един от 4 хиляди острова

30. Март до 03. Април 2014

Точно в 07:30ч минибуса с ухиленият до ушите хазяин на Люси и Себастиен дойде да ни вземе от хотела в Чампасак и ни закара до кея, откъдето една лодка ни превози до другата страна на реката. Тук трябваше да чакаме минибуса за Дон Кон- за първи път се радвахме, че ще пътуваме с минибус, заради климатика. Само че не дойде минибус, а местният автобус, който беше и пълен и ние 10 човека трябваше да избираме или да стоим на пътеката или да седим по пода. А ВИП-варианта беше табуретчица. Сега вече знаехме защо хазяинът така се хилеше докато ни махаше от брега... :-)
Но и това не беше достатъчно- няма и километър преди целта, на автобуса му свърши бензина. Как е възможно това? От 10 превозни средства в Лаос на 9 са им развалени показателите за скорост, обороти и бензин. Нищо чудно тогава, че шофьорът не знае до къде му е пълен резервоара. Или пък просто е решил да рискува. Както и да е, след четвърт час донесоха една туба с бензин и ние продължихме до Накасанг. От тук започва местността Si Phan Don- буквално преведено 4000 острова. На това място реката Меконг става широка до 14км през дъждовният сезон, а през сухият се разкрива един архипелаг от хиляди малки островчета. Ние избрахме островчето Дон Кон и лодката ни спря точно до къщата за гости Па Ка, в която и останахме. За всеки случай проверихме и другите наоколо, да не би нещо по-добро да ни се изплъзне. Люси и Себастиен си избраха следващата до нас, а по средата беше ресторантчето Понсаван, където се срещахме. 

Бунгалата ни бяха, както и всички останали, на брега на Меконг с балкон над водата и изглед към отсрещния остров Дон Дет. Мислехме, че сме единствените гости, но по едно време се появи една малка, фина руса жена- Рене от Канада, по-точно от френската част Кебек. Много симпатична жена с невероятно щастливо и спокойно излъчване. Тя ни разказа, че е напуснала много добре платената си работа преди 4 години, защото се е чувствала пренатоварена, стресирана и въпреки всичко материално което имала, не е била щастлива. И така един ден решила да се раздели с всичко и заминала за Индия, където учила английски една година. От тогава живее по-голямата част при местни семейства в малки селца във Виетнам и Лаос, за да научи нещата, които ние в нашият "цивилизован свят" сме забравили  или никога не сме научили. А едно от тези неща е да се научим да живеем тук и днес, не в миналото, не в бъдещето, а сега. Мъдрости, които се опитваме и ние да следваме. 

На следващата сутрин Рене ни взе на разходка и ни заведе до един водопад, където се разхладихме. Като се опънахме в басейнчетата с природно джакузи, че направо не ни се излизаше. Това беше единственият начин да издържиш на жегата. Май трябваше и ние като биволите да останем целият ден във водата. На връщане спряхме в едно местно "ресторантче" и хапнахме...какво друго освен супа. Супата с един вид спагети, зеленчуци и пилешко месо е най-разпространеното ядене в Лаос. 

На следващия ден си наехме колелета (коли не са разрешени тук, само скутери) и отидохме до най-южната точка на острова и същевременно най-южната точка на Лаос. Тук реката става много широка, като езеро и до половината принадлежи към Лаос, а от другата половина започва Камбоджа. Тук могат да се наблюдават рядко срещаните Иравади делфини- имат тъпа мицунка и приличат на белугата. Видяхме около 3-4, но не много наблизо, за това не успях да направя снимки. От тук продължихме към водопада Somphamit, с 10км ширина той е най-широкият в югоизточна Азия. Нашите очаквания не бяха много големи поради сухия сезон, но въпреки това изглеждаше невероятно. За наше щастие тук открихме и един страхотен бар със сенчести местенца за разпускане. Един хамак и едно айс кафе- какво повече му е нужно на човек. 

Така минаха нашите последни дни в Лаос, но преди да поемем към Тайланд си дадохме още един ден на островчето, в който да се подготвим ментално за пътешествието. Имахме чувството, че постоянно сме на път. И наистина след като пресметнахме, се оказа че от 28 дни в Лаос, 8 от тях можеш да ги пишеш пътни. Но няма как, който иска да види света трябва да пътува ;-)

В тази връзка искам да споделя с вас един цитат от една книга, която прочетох по време на престоят ни тук. В тази книга авторът разказва за преживяванията си по време на пътешествията си през Тайланд, Камбоджа и Виетнам. Книгата е изпълнена с много хумор, смешни случки и ситуации, но те кара и да се замислиш за несправедливостите на живота, за хората принудени да оцеляват ден за ден. 

"Защо по дяволите пътува човек?"..."Защо? По две престари, абсолютно старомодни причини: защото иска да открие света, неговите жители, необхватното богатство на земята. И вторият, но не по-маловажен мотив е защото пътуващият иска да научи повече за себе си. Всяка страна му се противопоставя с чуждият език, с чуждите лица, с чуждите тайни. И непознатият научава как да се справи с различни ситуации, сблъсъци и със своето изумление. Или пък не се справя"..."Човек среща световни пътешественици, които дори след след три континента си остават толкова невежи и провинциални както и преди. Дори и от широкият голям свят можеш да се върнеш пак като глупак"..."Най-смелите сред т. нар. бежанци носят няколко маски по-малко, когато се върнат вкъщи. Те са срещнали себе си. "