Понсаван- горчивата истина за Лаос

17.-21. Март 2014

Точно в 07:50ч се изтупахме с багажите във "фоаето" на къщата ни за гости в Луан Прабан, в очакване на таксито до автогарата. Мина почти час, всички вече се притеснявахме, че ще изтървем автобуса, но те ни успокоиха, че той ще ни чака. И наистина, когато най-после пристигнахме на автогарата, автобусът ни чакаше. Само че не беше автобус, ами стар и раздрънкан минибус, в който трябваше да се друсаме поне 8 часа. А че е стар и раздрънкан го доказа още след първият час- моторът загря и шофьорът трябваше постоянно да пълни охладителят с вода. Това чудовище пиеше повече вода и от един слон. Дори единият път аз бях все още в колата, когато той отвори капака и един голям облак пара изпълни цялата вътрешност, а Ники му се развика и ме издърпа навън. Някой хора не използват сивото си вещество редовно. Добре че хапчетата против повръщане имат страничният ефект да ти се спи, че това пътуване да мине по-бързо.

В 17:00ч пристигнахме в Понсаван, градът не е много туристически и малкото хотели и къщи за гости се намират близо едни до други. И този път намерихме бързо едно приятно място за нощувка- Jennida Guesthouse- боядисана в слънчево жълто двуетажна сграда с чисти и големи стаи. За съжаление тук не намерихме обещаната разхлада (Понсаван се намира на 1300м над морското равнище), но поне въздухът беше сух, без задух. 

Следващият ден беше плануван за  разпускане и като се мотахме открихме наблизо офиса на MAG (Mines advisory group)- английска организация, която се занимава с намирането и обезвреждането на противопехотни мини, гранати и всякакви неексплодирали артилерийски снаряди. Понсаван е известен (поне в пътеводителите) с "Равнината на стомните", но това което открихме тук беше много повече история, която не ни беше известна досега, а сигурна съм и на много други, които не са посещавали Лаос. 

Ужасяващите факти: По време на втората индокитайска война американците  са бомбандирали в продължение на 9 години Лаос с повече от 2 млн. тона бомби, около 30% от които не са експлодирали. Тук, в централен Лаос целта им е била отстраняването на привържениците на комунистическата партия Патет Лао, докато в южната част са бомбандирали т.н. Хо Чи Мин-Път, през който виетнамците са прекарвали хора и муниции. Това "наследство" прави трудна обработката на нивите, за това от MAG често са викани да обезвреждат снаряди. Дори по време на нашият престой тук през града мина конвой от коли със  сирени и след известно време чухме експлозия- изглежда бяха обезвредили една бомба някъде. Много от намерените и обезвредени бомби се използват от местните хора за декорация, а други се претапят и от тях се правят лъжици и съдове. В офиса на MAG показват документални филми, които разказват за тяхната работа по селата и полетата, как учат децата как да реагират, когато намерят граната. Но и за хора преживели бомбандировките, криейки се в пещерите, за жени които трябва да изхранват семейството си, тъй като мъжете им са били убити или осъкатени...

Въпреки тези подтискащи картини, решихме на следващия ден да наемем скутери и да отидем до прословутите стомни. Има 160 ареала, но само три са отворени за посещение, другите все още не са обезвредени от бомби и мини. Равнината е една от най-бомбардираните местности тук и това доказват огромните дупки помежду, обозначени с табелки. Една малка пътечка води през полето, където са пръснати повече от 250 монолитни съда. Не се знае точно колко са стари и за какво са били използвани- дали като урни или пък за складиране на продукти. Повечето от тях тежат между 600 кг и 1 тон, а най-тежкият е 6 тона. Беше интересно и малко страшничко да се разхождаш там, но останеш ли на пътечката няма за какво да се притесняваш (поне на теория ;-). 

Ние с Нийлс решихме да отидем и до другите две места, а нашите английски приятели се върнаха в града. Добре, че предният ден купихме защитните маски, защото след няма и километър трябваше да отбием по един черен път вдясно. От тук започват 11км през пръс и чакъл, всичко наоколо беше потънало в оранжева прахоля. Целият ми гръб и раницата бяха прашни, защото цялата прахоля, която ние произвеждахме идваше отгоре ми.  А зададеше ли се някакво превозно средство трябваше да минем през неговия облак прах и понякога не виждахме даже пътя пред над. Вторият ареал със стомни беше на един хълм с красива гледка наоколо. От тук продължихме още 5км до третото, което пък е скрито зад къщи и между оризови полета. На връщане, след 32км друсане по чакъла и прахоля, направо ни се стори все едно летим, когато излязохме на асфалтирания път. 

Днес беше и нашата последна вечер с Ники и Джъги, тъй като на следващата сутрин те заминаха за Виетнам. Все пак прекарахме цял месец в пътешестване заедно и се надяваме да се засечем с тях отново някъде. Радваме се обаче, че не взехме някакво прибързано решение да напуснем Лаос, а останахме и продължихме на юг, както го бяхме планували. 
Последният ден прекарахме в писане и размисли над Лаос, особено след като изгледахме двата филма- "Bombies" и "On war". Бедна държава, богата на мили, любезни и усмихнати хора и красива природа...