Ко Паям- време за релакс на островът на кашуто

10.-19. Април 2014

Пет дни в Банкок ни бяха достатъчни за да зажадуваме за спокойствието и морският бриз на  острова. За целта трябваше да изминем 560км до града Ранонг и от там с ферибота до Ко Паям. Хванахме нощният автобус от Банкок, който ни изтърси още в 05:00ч в Ранонг, от тук едно Тук-Тук такси до кея и 3 часа чакане. Чакането не беше проблем обаче там така вонеше на канал и риба, че едва се издържаше. Най-после стана 09:30ч и два часа по-късно пристигнахме на островчето.

Ко Паям (Koh Phayam) се намира в Андаманско море, близо до границата с Миянмар и за наша радост все още далече от туристическият бум. На острова няма коли, само скутери, няма банкомати, няма ток- всеки хотел и ресторант си има собствен генератор, а само по-скъпите имат ток през целият ден както и интернет. От кея можеш да наемеш скутер-такси до един от двата големи плажа. Ние избрахме Ао Куай и тъй като още в автобуса се запознахме със собственичката на едни бунгала тук, решихме първо тях да видим. Бунгалата не бяха зле, но двете свободни бяха доста назад в градината, затова се отправихме в търсене на нещо подходящо за по-дълъг престой. Нийлс тръгна в едната посока, аз в другата и след около 10мин. и двамата бяхме намерили по нещо. Проблемът обаче беше, че на мен не ми хареса неговият избор, а на него моят. За това спечели третият, който открих докато Нийлс остана при багажа. Baan Suan Kayoo - само 6 бунгала и едно малко ресторантче с много вкусна храна. За 8€ с гледка към морето и морски бриз- не можеш да се оплачеш. Ток имаше само от 18:00ч- 23:00ч, но на нас не ни трябваше повече. И тук се закотвихме за следващите 9 дена. Ние и канадецът Клемон с дъщеря си бяхме в началото единствените гости. Следващите два дни прекарахме само в хамаците или на плажа- четене, от време на време писане или спане. Особено след Банкок имахме нужда от такова разпускане. 

Ко Паям е известен с подводният си свят повече за гмуркане, но ние изпробвахме и шнорхелуването. Водата беше толкова топла, че беше просто чудо да се видят живи корали и рибки, но ние видяхме мурени, малки Немо и други подводни обитатели. За съжаление имахме възможност само един път да шнорхелуваме- поради топлата вода беше пълно с планктон и видимостта не беше добра. А при отлив водата се оттегляше метри навътре и си беше направо опасно да шнорхелуваш заради коралите. Но за плуване си беше идеално. 

На острова има два големи плажа и ние решихме да отидем до вторият- Ао Яй. Искахме да наемем колелета, но беше останало само едно, затова тръгнахме пеша. Беше доста далечко- 7км от нашият плаж, а и все още не бяхме закусвали. И бяхме на седмото небе, когато по пътя открихме една пекарна с прясно изпечени хлебчета. Купихме си мармалад и се насладихме на вкусната закуска. Подсилени продължихме към плажа и след около час и половина пристигнахме в Lazy Hut. Имахме специалната задача да предадем много поздрави на персонала от нашият приятел Улф, който беше тук през декември. Тук прекарахме целият ден и привечер се запътихме обратно към нашият плаж. Беше Сонкран- тайландската нова година. Между другото тайландското летоброене започва по-рано от християнското, така че датата на нашите билети не беше грешка, Тайланд е в година 2557. Супер, най-после стигнахме до пенсия :-). Тук празнуват новата година три дни и е позната още като "воден фестивал". Хората излизат на улицата и се пръскат един друг с вода- ако не с воден пистолет, то направо с канчето. Насреща ни идваха хора нацапани с нещо бяло по лицата- нямам идея с каква цел, но всички бяха щастливи. Както местни, така и туристи. 

Дните минаваха и ни дойдоха нови съседи, но и съквартиранти не липсваха- имахме си две жабки, едно гущерче, с което споделихме един ананас, едно куче ни навести една вечер. А отсреща на дървото се сменяха грабливи птици и птици носорози.  Но както изглежда те не бяха единствените. Един ден решихме да отидем до другата страна на острова, където има един малък плаж. Приготвихме нещата за плаж и тръгнахме. По едно време много ни напече и казах на Нийлс да извади от чадъра, който ползвахме повече за защита от слънцето отколкото от дъжд. И той бръкна в чантата, но вместо чадъра от там извади един огромен паяк. Аз бях на две крачки пред Нийлс и като се обърнах видях че той подскача, а като видях паяка започнах и аз да подскачам. Нийлс мислеше, че вече се е оттървал от нападателя си, но паяка все още лазеше по гърдите му. Аз все още подскачах като опарена и само сочех към него без да съм способна да кажа и дума. Издавах само някакви неопределени звуци. Честно казано не знам, кой от нас тримата беше по-уплашен- аз, Нийлс или паяка. А само 5мин. преди това аз ровех из чантата за фотоапарата. Ако паяка ме беше полазил мене, сигурна съм че щях да умра. Но всичко се размина без да се наложи някой да напусне този свят :-). След като се поуспокоихме дори успяхме да снимаме натрапника и след това продължихме нашата разходка из острова. Навсякъде има кешу дървета- основното препитание на местните. Поне преди. Сега изглежда печелят повече от туризма, защото навсякъде по дърветата и по земята видяхме нападали и вече гниещи кешу. Ядката на кешуто расте от долната част на плода, който мирише много сладко и дори не е зле на вкус. Сигурно ще излезе хубава ракия от тях ;-).

Храната в нашия ресторант беше много вкусна, но от време на време ни трябваше смяна на тапетите и интериора. Тогава отивахме в ресторанта на Мистър Гао, където имаше и т.нар. западна храна- хамбургери, спагети, пържени картофки. А стане ли ти скучно можеш да помогнеш при ваденето на моторната лодка на Мр. Гао. Дъждовният сезон наближаваше, затова училището за водолази затвори. Без някакви шини, по които да се плъзга, само с едно малко тракторче и около десетина човека, които дърпаха и бутаха, но без успех. По едно време най-после захапаха, че така няма да стане и решиха, че без мотори ще е по-леко. Тръгнахме си когато те започнаха да копаят дупки, за да свалят моторите, а на следващият ден когато пак минахме оттам, моторницата вече беше паркирана на сухо. На това му се вика да си намираш работа. 

След повече от седмица разпускане, вече бяхме готови за нови приключения. Да, но сега накъде? Тъй като не можахме да решим на къде да поемем, решихме да останем една вечер в Ранонг и на автогарата да видим кои автобуси накъде потеглят. На сутринта скутерите-таксита ни закараха до кея, от където се качихме на ферибота и след 2 часа бяхме в града. 

А какво стана по-нататък ще разберете в следващия постинг.

Uffreschung