Луанг Намта- първа спирка в Лаос

06.- 10. Март 2014

Както вече споменахме в предният постинг, следващата ни дестинация беше Лаос. Страната е сгушена между Тайланд, Мианмар, Китай и Виетнам и е единствената в Югоизточна Азия без излаз на море. За съжаление. В противен случай плажовете може би щяха да привличат повече туристи, които да подпомомогнат икономиката в тази красива, но бедна държава.

Повечето туристи поемат от Тайланд към по-известният град Луанг Прабан, до който се стига по два начина: първият е с автобус за повече от 18 часа, вторият- автобус до границата и след това с лодка по реката Меконг. Със сигурност по-красиво, но тук имаше две уловки- ако вземеш "обикновена" лодка, си два дни на път с преспиване в някое село. Вторият вариант пък е много опасен- с "моторна" лодка, която всъщност е много малка лодка (за 5-6 човека) с мощен мотор. При качване на нея ти дават да си сложиш каска, защото вече е имало много инциденти. Хм, на нас не ни хареса нито първият, нито вторият вариант, за това решихме първо да отидем до Луанг Намта, в северен Лаос и "само" на 7 часа път с интернационалният автобус. Еко туризмът тук е все още в процес на развитие, но все повече туристи намират пътя насам, заради Nam Ha National Protected Areа и планинските племена. 

Автобусът беше чак наобед и ние се възползвахме да отидем за последно в нашето любимо кафене. В 12:30ч потеглихме и след 2,5 часа вече бяхме на границата. Тук всичко мина като по вода и след няма и 20 минути и 30$ на човек по-малко в джоба за визата, бяхме вече в Лаос. Към 19:30 часа пристигнахме на провинциалната автогара в Луанг Намта, която се намира на около 10км от града и трябваше да вземем такси до града. Нали и бакшишите трябва да си вадят хляба. Този път Нийлс и Джъги бяха отговорни за покрив над главата и след няма и 10 минутки бяхме вече се настанили в къщата за гости Адесанрини. Не беше много чисто, но беше станало твърде късно за да обикаляме повече. Все още не бяхме вечеряли за това тръгнахме да търсим нещо за хапване. Нощният пазар изглеждаше доста пообран, така че отидохме в един ресторант. Поръчахме, хапнахме и след няма и половин час собственичката дойде със сметката и с усмивка на уста ни заяви, че вече и се спи и иска да затваря. Работното време беше до 22:00ч (поне официално) или неофициално докато на хората им се приспи ;-). А иначе всеки хотел и всяка къща за гости си има вечерен час, в който портите се заключват, може би заради сигурността на туристите...или на хотела. 

На следващия ден двете с Ники се наехме със задачата да намерим по-уютно местенце за нас четиримата. И още първата къща за гости- Thoulasith Guesthouse, в която влязохме много ни хареса- стаите бяха чисти, имаше балкон на който да се събираме, а и момчето на рецепцията беше много любезно. Преместихме набързо багажите и отидохме да закусваме. След това искахме да си наемем скутер и да пообиколим наоколо. Оказа се обаче, че скутерите тук се дават под наем не за 24 часа, а от сутрин до вечер. Вече беше станало почти обяд, за това решихме го отложим за следващия ден. Ники и Джъги решиха да помързелуват, а ние с Нийлс си наехме колелета и се отправихме към близкият водопад. Беше 8-ми Март, международният ден на жената, навсякъде се празнуваше и се чуваше силна музика още по обяд.  Някой даже май бяха започнали доста рано, тук таме се клатушкаше някой попрекалил с бирата Лао, която се лееше в изобилие. Стигнали до водопада, оставихме колелетата и продължихме пеша. Тук празнуваха младежите по своему- на пикник сред природата и по-далече от възрастните. Естесвено алкохолът не липсваше и тук и ни връчиха и на нас по чашка бира, нещо като пропускателно. Водопадът за съжаление беше доста пресъхнал и ние поехме по една пътечка, с надеждата по-нагоре да намерим повече вода. Вода не намерихме, за това пък си направихме една хубава обиколка и излязохме някъде измежду къщите на селото. Метнахме се отново на колелетата и продължихме по един черен път, който разкриваше чудесна гледка към оризови полета обградени от хълмове. Вече беше станало много горещо, за това решихме да се връщаме. Почти целият път до водопада беше черен и когато се прибрахме бяхме целите в прахоля, а ръцете ни боляха от друсането по чакъла. 

Докато се изкъпем и освежим стана време за вечеря. Повечето ресторанти бяха затворени, а тези които работеха, предлагаха само напитки. Както споменах беше 8-ми Март и собствениците бяха пуснали персоналът си да празнува- това се нарича хубав жест. Само няколко жени от племето Хмонг не празнуваха, а се опитваха да продадат своите гривнички. Всеки път отказвахме любезно с "кап чай" (благодаря) и "ноу мъни". Едната от тях обаче започна да издава странни звуци- "ти ти ти ти" и "чш чш чш чш" и да сочи нещо зад нас. Мина малко време докато захапем, че ни показва банкомата, откъдето трябва да изтеглим пари щом нямаме. Първият звук беше задаването на пин кода, а вторият броенето на банкнотите. Доста се посмяхме тази вечер :-)

И така единствената възможност за вечеря се оказа нощният пазар, където хапнахме пиле на грил и вкусна салата от папая. Тази вечер тук май се събраха всички туристи- сега се видя, че не са много. Луанг Намта е все още заспало градче, с надеждите на жителите да става все по-туристическо. Но тези надежди може да се окажат и само мечти, както ни обясни Франци- една млада германка, която работеше като биоложка там. Голяма част от местността е обявена за защитена територия към националният парк, но на селяните от планинските племена им е разрешено да изсичат дървета там, с цел придобиване на земеделска земя. Което пък си противоречи със защитният план. 

И ние сами се убедихме в това, когато на следващия ден поехме със скутера на север към селото Муанг Синг, което се намира на 60км разстояние. Не бяхме сигурни дали ще стигнем до там, защото скутерите бяха доста раздрънкани, но по пътя имаше и други селца, в които живеят Хмонг, Кхму, Лентен и други племена, а и се надявахме че самият пейзаж ще ни стигне. За наше разочарование това не беше така. Навсякъде отляво и отдясно на пътя се виждаха хълмове, обрасли с насадени каучукови дървета или пък подготвени за засаждане. Изглежда придобиването на каучук е по-доходоносно отколкото ориза. Във всеки случай не беше това което очаквахме от един защитен резерват и когато след 20км сцената не се промени, решихме да се връщаме. 

Това обаче ни накара доста да се замислим, не осъждаме ли твърде прибързано. Тук важи принципа "каквото посееш, това ще пожънеш" в буквалният смисъл на думата. Не можеш да очакваш от хора, които няма какво да ядат да се грижат за природата и дивите животни. Повечето селца са без течаща вода, само един кладенец с помпа за всички, бамбукови колибки и прах. Това бяха картините, които се разкриваха пред нас след като влязохме в Лаос по пътя към Луанг Намта. Но макар и тъжни, тези наблюдения ни карат да ценим още повече това което имаме...