Големият каньон и най-трудно достижимата панорамна точка на Пай

22. Февруари 2014

Макар и да няма нищо общо с Големият каньон в Щатите, отидохме да посетим този близо до Пай. Докато се наканим да тръгнем стана обяд, а и не бяхме наистина подготвени като за поход и бяхме по джапанки, което не беше добра идея. Каньонът всъщност не се състои от скали, а самата пръст е много ронлива и дъждовете са издълбали огромни пропасти. По-скоро прилича на нашите Стопски пирамиди, близо до Рилският Манастир. Имаше и снимачен екип, който подготвяше такъмите за каскадьорски сцени. До една беседка видяхме едно куче, което не изглеждаше добре- имаше огромна рана на шията, която стигаше почти до корема.

Не сме сигурни дали е някаква кожна болест или кучето беше пропаднало някъде и се беше охлузило. Във всеки случай много ни дожаля за него. Долу до стълбите намерихме малко кучешка или котешка храна (не съм сигурна каква беше) и в една чашка сипахме вода и му я занесохме. Решихме на следващият ден да дойдем отново, но с подходящите обувки и провизии за нас и за кучето.

Така и направихме. Този път тръгнахме по-рано, преди да стане много горещо. Когато пристигнахме горе имаше още повече хора на снимачната площадка- изглежда вече бяха подготвили всичко и бяха готови за снимки. Видяхме кучето надолу по пътеката и отидохме при него. Предната вечер бяхме купили 1кг кучешка храна и му сипахме една обилна порция. От снимачния екип поискахме една пластмасова чашка, а когато разбраха че е за кучето дори ни дадоха и вода за него. 

Тръгнахме по пътеката, а когато тя свърши слязохме в изсъхналото корито на едно поточе и продължихме по него. На връщане чухме силно скимтене или по-скоро квичене и помислихме, че нещо е станало с кучето. Побързахме да отидем при него, но най-прекият път беше през снимачната площадка, което не беше проблем, дори екипа се развесели като ни видя да се катерим наоколо :-). 

Както се оказа кучето беше майка и имаше 4 малки кученца, които беше скрила на сигурно място под моста. Изглежда едно от тях се било направило на смело и се е отдалечило от другите и слязло надолу по склона, а майката е открила палавника и го е замъкнала обратно при другите. След като видяхме къде и е скривалището и оставихме всичката храна там, с надеждата да се подкрепи достатъчно, за да може да изхрани малките си. Поне направихме едно добро дело за този ден. 

След около час и половина се върнахме при скутера и поехме към панорамната точка, за която видяхме на една табела предният ден, когато отидохме до един водопад. На табелата пишеше, че се намира на около 13км, за които ти трябват 45 мин. Хм, това мак трябваше да ни предупреди, че няма да е лесно да се стигне до там. И наистина пътят се изкачваше доста стръмно нагоре, като се сменяше ту с асфалт, ту с черен път. Беше много красиво, бяхме заобиколени от зеленина и цели гори от бамбук. На няколко места беше толкова стръмно, че скутерчето ни почти издъхваше и аз трябваше да сляза от него, за да може Нийлс сам да изкачи баира. По някое време ни достраша да не издаде багажа и го паркирахме встрани от пътя и продължихме пеша. От време на време насреща ни идваха джипове 4х4, товарната част на които беше пълна с пресен чесън. Дори и толкова надалече и толкова на високо в планината, навсякъде покрай пътя се виждаха полета засети с чесън. Това, както разбрахме по-късно, заменя ориза, тъй като на всеки 3-4 години почвата трябва да се засажда с други култури. 

След около 15 мин. трябваше да отбием от "главния път" и от тук тръгва малка пътека нагоре, а в дясно продължаваше пътя за мотори. Поехме по пътеката, с надеждата че ще е по-красиво, но се оказа че е само по-стръмно. В продължение на около 40 мин. изкачихме повече от 500-600м височина и трябваше на няколко пъти да спирам да си поема дъх, защото ми прилошаваше. След всеки завой се надявахме да сме стигнали до панорамната гледка, когато вече бяхме най-отгоре все още бяхме заобиколени от гора. А когато на едно дърво видях табелка "Алпинска гора" си помислихме, че някой си е направил лоша шегичка и панорамна гледка няма. Но след около стотина метра най-после стигнахме до мястото. Гледката към долината беше наистина възхитителна и ние бяхме облекчени че стигнахме. Както обаче установихме 360 градусовата гледка, с която зарибяваше табелата долу, се намираше още 2км по-нататък. Често казано вече нямах нито силите, нито желанието да се катеря още, затова Нийлс продължи сам, а аз останах на чаша кафе да се наслаждавам на пейзажа. 

На връщане поехме по пътя за мотори, не беше толкова стръмно и тук-там се виждаше долината. Аз вече се бях подсилила и за това му спретнах едно маратонче надолу. Дори след като стигнахме до скутера продължих да бягам, за да може Нийлс сам да слезе по стръмните надолнища. През следващите три дни имах мускулна треска на краката, но пък раздвижването ми дойде добре. 

Това беше един ден пълен с интересни преживявания и емоции.