Иджен и сините пламъци

06.-09. Ноември 2013

Както вече споменах в предния постинг, запознахме се с едни момчета от Малайзия и те ни взеха, с наетият от тях джип. В 10:30 часа пристигнахме на гарата в Проболинго и си купихме билети до Банджуванги, който беше изходната ни точка за вулкана Иджен. Тук срещнахме отново Самюел и Щефан, с които се бяхме запознали в Сенгиги. Те обаче щяха да пътуват в другата посока към Джакарта и от там да хващат полет до Кучинг, Малайзия, тъй като се бяха доста надъхали от нашите разкази. А след като бяха прочели и постингите в нашия блог бяха решили, че трябва непременно да отидат там. Радваме се, когато можем да помогнем :)

По пътя минахме покрай стотици оризови полета, обработвани все още с биволи. Навсякъде зеленина, а в далечината се издигаха високи планини и вулкани. След 4,5 часа пристигнахме в Банюванги и за първи път си нямахме и идея накъде да тръгнем, тъй като града не беше въобще туристически, по-скоро транзитна зона към Бали. Това подушиха и хиените на гарата и веднага се лепнаха за нас с "нужна ли ви е някаква информация?" Много са услужливи, когато искат да ти пробутат нещо преоскъпено. Излязохме набързо навън и се запътихме към главната улица, където хванахме едно бемо за към центъра. След няма и два метра шофьорът спря и през вратата се подадоха две глави-отново такива, които само ни мислят доброто. Казаха ни, че не ни трябва да ходим до центъра, че оттук по-лесно се стига до Иджен, че тук можем да наемем скутер, което както по-късно разбрахме въобще не беше възможно. Както и да е и на тях им казахме, да се разкарат. След около 2-3 км шофьорът зави в една улица, а зад нас на един скутер седяха двамата от преди това и пак искаха да ни пробутат някаква квартира. Оказа се, че през цялото време са карали след нас. Най-накрая дадохме на шофьора адреса на единият хотел от пътеводителя, защото иначе щеше да ни мотае целият ден. Естествено цената на транспорта се покачи, но на нас ни беше вече все едно, ние искахме само да се установим някъде. Шофьорът на бемото влезе с нас в хотела, за да си получи комисионната от тях, все едно ни го е препоръчал . За съжаление не го огря, тъй като на нас не ни хареса там. Слава богу Нийлс намери в интернет един друг хотел с доста добри отзиви от други гости и се запътихме пеша натам. Беше на около 20-тина минути от там, но с пълно оборудване и в адската жега ни се сториха часове. За това и двамата се молехме да ни хареса там. И наистина стаята се оказа чиста, с климатик и телевизор дори и с английски филмови програми (урааа :)

На следващият ден решихме да се разходим, да намерим транспорт до вулкана, а и трябваше да отпечатаме един документ от интернет и да го изпратим до Германия, което се оказа доста трудно. И двете ни задачи се оказаха почти "Мисия невъзможна". Първо ни трябваше повече от половин час да намерим копирен център, който обаче нямаше достъп до интернет. С тяхна флашка отидохме до отсрещното интернет кафе, качихме документа и след като ни го отпечатаха тръгнахме да търсим пощата. След половин час лутане я намерихме, но там ни заявиха, че те не продават пликове(!?). Значи търси плик сега...намерихме плик и се върнахме в пощата. Там се опитаха да ни пробутат експресна поща, която струваше почти 20€, това си бяха направо немски цени. След десет минути дискусия, в която се включиха почти всички служители, най-после схванаха, че и обикновената поръчка, която струваше по-малко от 2€, ни устройва. Да пратиш писмо до чужбина се оказа голяма Одисея.

От там отидохме до информационния център, където само потвърдиха това, което вече бяхме чули, а именно че не е възможно да наемем от някъде скутер, ами само такива с шофьор. Другият вариант беше джип с шофьор, който струваше 40€, което си беше доста скъпо за 33-те км до началото на парка. Но както установихме туристическата мафия тук в Банюванги беше много по-могъща и добре организирана от тази в Проболинго. Което ще рече, че те държат цените си независимо дали е силен или слаб сезон, тъй като туристите просто нямат друг избор. А никой не даваше скутер под наем, защото щеше да си има проблеми с тях.

След дълго умуване трябваше да се примирим с факта, че не ни остава друга възможност освен да се бръкнем дълбоко в джоба. На следващата сутрин в 01:00 часа потеглихме към вулкана. Пътуването се оказа не много приятно, в джипа 4х4 се чувствахме все едно сме в шейкър. А пътят беше нов асфалтиран за Tour de Ijen, който е бил от 01.-05. Ноември. Представям си какъв е бил преди това...

Някъде на средата на пътя, след един завой видяхме хора в тъмното, които махаха да спрем. Оказаха се двама французи-Симон и неговата майка, които също се бяха запътили за вулкана. Симон организирал на частно кола, която обаче се оказала негодна за нагорнищата и след като загряла те слезли и продължили пеша, а шофьорът се върнал в града. Естествено ги качихме при нас, а те бяха адски щастливи, че са намерили транспорт. Дето се вика и ние извадихме късмет, защото накрая си поделихме разноските за джипа...:-)

Към 02:00ч пристигнахме до входа на парка, от тук започва час и половина изкачване до кратера. Трябваше да побързаме защото искахме да видим прословутите сини пламъци. Вулканът Иджен е известен с киселинното си тюркоазено езеро и добива на сяра. С железни прътове "миньорите" отчупват големи късове сяра и ги транспортират в кошници до мястото за теглене, което е на около 45 мин. от кратера. Товарът им тежи обикновено между 70 и 90 кг! Те работят от полунощ до обяд, след това вулканът е обгърнат от газови облаци и слизането в кратера е още по-опасно за здравето от колкото е. 

Стигнали до ръба на кратера вече виждахме сините пламъци, но те бяха все още твърде далеч. За това решихме да слезем долу в кратера, където вече имаше около поне 50 туристи. С миньорска лампа на главата тръгнахме по тясната пътечка на долу към пламъците. Наистина фасциниращо и страшничко да гледаш как газовете се възпламеняват. От време на време вятърът обръщаше и огромен облак газ връхлиташе върху нас. Миришеше на развалени яйца и пареше на очите, дори и маските не помогнаха много. След малко започна вече да се развиделява и ние решихме, че е време за изкачване. От горе вече видяхме и езерото, невероятни тюркоазени багри, а вляво се жълтее сярата. По пътя на обратно видяхме и пътеките през които бяхме минали, а пътят ни се стори много по-дълъг. Май е по-добре когато вървиш в тъмното и не виждаш колко път още има пред теб. 

На връщане минахме и през плантации за кафе, каучук и подправката карамфил, която за наше учудване расте по дърветата...

Към 10:00 часа се върнахме в хотела и тъй като въобще не ни се спеше, решихме да се погрижим за билетите за влака до Йогякарта.

Постинг следва...