4.-9. Януари 2015
Проспахме повечето от пътя Антигуа - Ланкин. Май хапчетата срещу морска болест, които взехме заради завоите, нещо доста ни омайват. Но пък се събудихме за последните 11км, откъдето започва чакълест път, който разкрива страхотна гледка върху зелените хълмове наоколо. Това обещава няколко дена красива природа и приключения. След малко повече от 9 часа най-после се добрахме до селцето Ланкин. Не бяхме резервирали никъде, но други туристи ни бяха препоръчали El Retiro Lodge, където и отседнахме. Резортът е разположен в една голяма градина край реката Ланкин, а кабините са на прилично разстояние една от друга. Само дето бяха доста шумни. Ние бяхме на "първият" етаж, а над нас под покрива имаше още една стая. Стъпките се чуваха поне три пъти по-силно, а изпуснеха ли нещо на пода, все едно бомба експлодираше в нашата стая :-).
Защо дойдохме в Ланкин? На 11км от тук, навътре в джунглата, се намира природният резерват Семук Чампей, известен с естествените си басейни и техните тюркоазени води. Всъщност имаше възможност да отседнем в един хотел, близо до входа на парка, но там пък нямаш някаква алтернатива да отидеш да вечеряш някъде другаде, освен в ресторанта на хотела. За това избрахме да останем в селцето, където всяка вечер хапвахме вкусни гозби в едно малко местно ресторантче. Верни на мотото "на всекиго по нещо". Един си припечелва хляба с хотелиерство, друг с ресторантьорство, трети с екскурзии, а ние гледаме да разпределим парчетата на тортата поравно.
За следващият ден бяхме планирали да отидем до Семук Чампей, но временцето ни драсна черта в сметката. Почти цялата нощ и целият ден валя и нямаше намерение да спира. Доста е фрустриращо, да си сред такава красива природа и да не можеш да си покажеш носа навън. Така че прекарахме деня раздувайки приказки с Торстен, с когото се запознахме тук. Торстен е от Хамбург, което лесно се разбира от номера на мотора му. С това возило е вече от три години на път из Южна и Централна Америка. Евала на такива хора.
Чак на четвъртият ден се престрашихме да се запишем за екскурзията, с надеждата че ще останем сухи, поне що се отнася до водата отгоре. На сутринта слънцето се прикриваше зад някое и друго облаче, но малко след като потеглихме се показа нацяло. Един час път в задната част на един пикап, премина в лашкане и друсане. Черен път, изпълнен с дупки и локви, минава през малки населени места и спираща дъха панорама. Най-после стигнахме до началото на парка. Нашият водач ни показа плодът на едно дърво, който се използва, както той сам го нарече, за забавление и веднага ни мацна по една оранжева черта на лицето. Затова изглеждаме толкова идиотски на снимките, като индианци готови за война :-). От тук започва забавата, половин час стръмно катерене до панорамната точка. И както винаги и тук си заслужаваше потенето. Естествените басейни на Семук Чампей, пълни с планинска тюркоазена вода и обградени от високи, зелени хълмове, са просто невероятно красиви. Можем с часове да стоим тук и да се наслаждаваме на гледката. Но изкушението да се топнеш в тях надделя и ние се спуснахме набързо надолу. Чак тук разбрахме как е възможно от ляво и от дясно да тече мътната, кафеникава вода на реката, а по средата да са бистрите басейнчета. Бурната река си е направила проход, който преминава през скалите и под коритата, които пък се зареждат с чиста вода от планината. Природата винаги може да те възхити с невероятни явления.
Времето обаче реши, че толкова слънце ни стига и докато ние се цопахме из басейните, заваля. Тъй и тъй сме мокри... ама като излязохме си беше доста студеничко. Добре че сме подготвени и имаме топли и сухи дрехи за смяна. Приключенията продължават след кратък обяд в хотела. От тук тръгваме за пещерата К'анба, която е пълна с вода. Малко поизмръзнали, се позамислихме дали въобще да влезем, но любопитството ни надделя. Тъй като искахме да запазим обувките си сухи, решихме да пожертваме чорапите. Беше добра идея, защото така поне не се плъзгаш по камъните и имаш по-добра стабилност. На всеки беше връчена по една свещ и напред към тъмнината. Още след първите 5 метра вече бяхме до кръста във вода и стана тъмно като в полунощ, осветено само от светлината на свещите. Трябваше да се катерим, да преминаваме през тесни дупки, да минаваме зад едно водопадче като Тарзан, залюлявайки се с помощта на едно въже, да плуваме опитвайки се да държим свещите над водата, за да не изгаснат. За наше щастие бяхме голяма група, иначе щеше да си е доста страшничко. Лошото беше, че имахме само двама водача за повече от 22 човека. Затова прекарахме повечето време в киснене във водата и чакане, докато всеки премине през поредното „препядствие“. Добре че бяхме облекли къси гащи и тениски, така по не се усещаше студа. Повечето бяха само по бански и трепереха в тъмното с посинели устни. След час и половина вече се радвахме да излезем от тъмната и мокра хралупа. Сега дойде ред на последното мокро приключение, т.нар. тюбинг- пълни с въздух гуми, подобни на вътрешните за кола, в които сядаш и се пускаш по течението на реката. Голям кеф. От брега хора се опитваха да ни продадат бира, с уговорката да платим по-късно. Като видяха че така не става, две момченца се метнаха на две гуми с по няколко бири в скута и доцапаха набързо до нас. Търговеца си е търговец ;-).
Тъй като тюбинга доста ни допадна, решихме да останем още един ден и да се спуснем още веднъж по "нашата" река. За съжаление времето не се промени, а ние нямахме никакво желание да се мокрим, като няма слънце да ни стопли. Затова се помотахме из селцето и насам-натам.
Така общо взето минаха пет дни. Сега сме изправени пред "проблема" накъде да поемем. Нашата цел е едно островче в Белиз, където най-после ще можем отново да шнорхелуваме. Решихме да направим една обиколка, като започнем от Флорес, който е известен с руините на древният град Тикал. Въпреки че въобще не ни се гледат вече руини, но пък и не сме длъжни...
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen