Още на второто пътуване в Гватемала ни се удаде честта да ползваме услугите на един chicken bus. По-скоро от очакваното, така да се каже. Мама Мария дори ни съпроводи до хаотичната автогара на Шела и се сбогува с нас, чак след като ни настани в правилният автобус. Много мило от нейна страна. Няма и 20-тина минути след като потеглихме, се наложи да поделим седалката си с още един пътник. Добре че не е горещо, иначе пътуването ни щеше да стане доста дискомфортно. След около 2,5 часа стигнахме до Панахачел- градчето, в което мислихме да поостанем 2-3 дена, преди да отидем в Сан Педро, който се намира от другата страна на езерото. Но не след дълго установихме, че тук не ни харесва особено и се метнахме на следващата лодка.
Сан Педро е едно от 20 селца намиращи се по брега на вулканичното езеро Атитлан, обградено от планини и от вулканите Сан Педро (3020м), Атитлан (3537м) и Толиман (3158м). В Гватемала се говорят 22 различни мая езика, поне толкова са официално зададените. Тук около езерото се говорят два- Цутухил в Сан Педро и Какчикел в Солола. Това ще рече, че жителите на тези две селца, които са само на няколко километра едно от друго, могат да се разберат помежду си само на испански. На нас това ни е просто непонятно. Преподавателите в училището, където аз наблегнах над испанския още две седмици, също се разговарят на Цутухил. Звучи доста странно и малко докарва на арабски или персийски. Избрах Cooperativa Spanish School, не само заради красивата обстановка, но и защото подпомагат финансово бедни семейства от селото, а в случай на нужда дори строят къщи за тях. На Коледа аз и моята учителка Делия, посетихме две семейства, на които занесохме коледни подаръци. Сърцето ми се къса, като гледам как едно 10 членно семейство е принудено да живее в една дървена колиба, без течаща вода. От друга страна се радвам, че макар и мъничко съм допринесла за подобряване на тяхното състояние...
На Коледа си направихме едно излетче на отсерщната страна на езерото. Взехме лодка до Сан Маркос и от там вървяхме по хълмове и долини, докато стигнахме едно място, където не беше препоръчително да вървим сами. За съжаление чухме, че на по-самотни места се случват грабежи и решихме да не рискуваме. Не че носехме нещо ценно с нас, но не искахме принудително да се разделим с камерата си. Затова слязохме на брега, от където взехме лодка. Целта ни беше селцето Хайбалито, където един германец държи ресторант и малък хостел. Като не можем да ядем баница за Коледа, то поне гулаш и шпецле- един вид домашно приготвени меки макарони. И наистина пътя си струваше, беше почти толкова вкусно колкото удома.
Друго, което направи престоят ни в Сан Педро много приятен, бяха запознанствата, които завързахме в хостела Пинокио. Естествено и гледката от балкона ни не беше лоша, както и от покрива на хостела. Само дето понякога ставаше доста шумно нощем, тъй като повечето от обитателите се събираха там. Бирата се пиеше вместо вода и се пушеше трева в несвяст. Понякога си мислехме, че можем да се напушим, без да сме докоснали и цигара, само като седим на терасата или вървим по улиците. Няма страшно, все още не сме опитали и нямаме и намерение да опитваме нито трева, нито нещо друго. Иначе всички бяха много готини... като са трезви :-). С Пади и Брук, едно момиче от моето училище, направихме един поход до "Индианският нос"- едно възвишение, което от далече наподобява профила на глава. Този път трябваше да станем рано, защото искахме да сме там за изгрева на слънцето. След един час път с автобуса и половин час катерене, най-после стигнахме до върха. В тъмното наблюдавахме обсипаното със звезди небе и се опитвахме да разпознаем контурите на брега, а когато огнената топка се зададе зад вулканите- гледката над цялото езеро беше невероятна. Пътят наобратно решихме да извървим пеша. Малки пътечки минават през полета засети с царевица, нахут и кафе. Почвата около вулканите е много плодородна и особено благоприятна за растенето на кафените дръвчета. Най-накрая бяхме целите прашни, но щастливи.
На следващия ден си взехме по едно кану да покараме по езерото. Минаваме покрай къщи и едно баскетболно игрище във водата. Какво се е случило тука? След едно земетресение през 1976 година нивото на водата в езерото спада с около 10 метра. Всички, които са построили къщите си след това в близост до водата, изглежда са си направили сметките без кръчмар. Близо 30 години след земетресението, водата започнала пак да се покачва и сега можеш да се прибереш в къщи не с колата или пеша, ами с лодка ;-).
Горе-долу така преминаха дните ни в Сан Педро, заобиколени от магията на езерото Атитлан. Нова година ще прекараме в красивият колониален град Антигуа.
За да видиш снимки натисни тук
За да видиш снимки натисни тук