5.- 12. Май 2014
Нощният автобус от Джорджтаун ни изтърси още по тъмно на автогарата в Куала Теренгану. Тук трябваше да чакаме почти два часа за първият автобус до Маранг в 06:30. И още 2,5 часа за първата лодка до острова. За наше щастие Пулау Капас се намира само на около 6км от брега и за няма и 15 мин. вече бяхме там. Свалиха ни на плажа пред Kapas Beach Challet (KBC) където обаче имаше само едно свободно бунгало, но само за три нощи. От тук тръгнахме наляво по плажа, но бунгалата бяха или скъпи или смотани, или пък и двете наедно. Върнахме се обратно и тръгнахме в другата посока. И чак на края на дългият плаж открихме Capt's Longhouse- голяма дървена къща, строена по традиционен начин, както се строят в Саравак, Борнео и които могат да поберат до 50 семейства. В средата на къщата се намира едно голямо помещение, превърнато тук, в малкият вариант в спална зала, отляво и отдясно са стаите с дълъг балкон, а отпред има голяма закрита веранда. На нас много ни хареса и след като спазарихме цената за една седмица, се настанихме в една двойна стая. Тук видяхме отново трите момчета и три момичета, които бяха заедно с нас в лодката. Както по-късно установихме всички те идваха от Куала Лумпур на почивка тук и то не за пръв път.
След като се настанихме и поосвежихме, решихме че е време за закуска. Момчетата от Longhouse ни препоръчаха ресторант Коко, който се намираше веднага след къмпинга до нас. Но когато стигнахме там собствениците Ела и Калид ни казаха, че за съжаление е затворено, защото трябва да занесат на ветеринар котенцето, което наскоро били приютили. Те пък от своя страна ни казаха да си опитаме късмета на ресторанта на кея. Мога още сега да заявя, че това беше първият и последният път, когато ядохме там. Въпреки че им е семеен бизнес, хората там не си дават много зор с гостите. Докато дъщерята ни взимаше поръчката през цялото време се занимаваше с телефона си. След това си седна на мястото, където седеше и майка и и никой повече не се помръдна. След около 10 мин. в недоумение, попитахме дали кухнята им работи. Отвърнаха ни "да, защо?", "защото поръчахме Мий горенг". Отговориха ни троснато "не, не сте". "Напротив, ние поръчахме, защото сме гладни". Ами какво друго да кажа, така става когато виртуалният свят е по-важен от реалният.
Слава Богу в "Коко" си разбират от работата. Върнахме се там за вечеря и освен, че обстановката много ни хареса, Калид ни зариби с готварското си изкуство. Всички ястия, които опитахме бяха страхотни, включително прословутите му палачинки. А и котенцето Коко даваше всичко от себе си, просто да се влюбиш в него. Но и на малките костенурки, които се бяха излюпили една вечер, им бяха дали убежище, докато Рони- братът на Калид, дойде да ги вземе и отнесе на Джемиа, където има център за съхранение на костенурки. Може би трябва да добавят към името на ресторанта и "спасителен център за диви животни". Както установихме собствениците търсеха някой, който срещу храна и нощувка да им помага. Ние вече бяхме поизморени от постоянните пътувания и може би щяхме да останем и да им помогнем ако нямахме вече резервиран полет до Камбоджа. А и се бяхме уговорили с нашите английски приятели Ники и Джъги да се срещнем отново там. Но някой ден, ако вятърът ни отвее пак насам, със сигурност ще им ударим едно рамо.
Но освен с вкусната храна, островчето ни завладя и със сравнително здравословният си корален риф. Особено между Капас и още по-малкият остров Джемиа, коралите бяха в много добро състояние. Имаше най-различни корали, някой от тях приличаха на марули и на места изглеждаше като огромно поле от салати. Естествено имаше и много от малките рибки Немо и естествено аз не се сдържах да не ги снимам. Но и рифови акули се навъртаха тук-там. По едно време както си плувах и зяпах наляво-надясно, изведнъж като от изневиделица видях една акула, която плуваше директно към мен и вече беше на около три метра разстояние. Така се стреснах, щото си беше и доста големичка, но нали съм профи папарак набързо щракнах 2-3 снимчици преди да започна да цапам из водата :-).
След толкова много екшън човек може да разпусне доволно на един хамак под някоя палма. Иначе няма кой знае какво друго да се прави на Пулау Капас. Тук няма улици, няма превозни средства, няма магазини или супермаркети. Един остров като на Робинзон Крузо. Една единствена пътечка води към другата страна на острова, където има един малък плаж. Ние решихме, че е време за малко повече движение и придружихме малайците, които бяха пристигнали с нас и също бяха отседнали в Capt's Longhouse и с които междувременно вече се бяхме сприятелили. Походът ни продължи не повече от час, но казвам ви дори в сауната не съм се потила така. Потта просто се лееше от мен като вода, дори по целият ми гръб и раменете...жегата и влажността тук са направо убийствени. Слава Богу най-после стигнахме от другата страна където се насладихме на морският бриз. След едночасова почивка поехме наобратно по друг път, който беше по-къс и не толкова "потен".
На следващият ден момичетата трябваше да си ходят и ние се сбогувахме с тях. Но каква беше изненадата ни, когато вечерта отново ги видяхме. Казаха ни, че стигнали Маранг и след кратко обмисляне, тъй като и без това не им се тръгваше, решили да се върнат и да останат още една нощ. Ние ги разбираме напълно. На никой не му се напуска това райско кътче. Повечето остават по-дълго от плануваното, а тези които живеят и работят тук просто са влюбени в Пулау Капас. И на нас не ни се тръгваше, но ни оставаха само 4 дни до полета, в които решихме да отидем до Мелака, който се намира на западното крайбрежие.
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen